Момче и мече

народна приказка
художник Борис Стоилов

Имало едно време едно бедно сираче. Никого си нямало то на света освен една зла мащеха. Всяка сутрин, още в слепи зори, тя го будела с ритници, давала му комат сух хляб и го пращала в гората за гъби. И все го проклинала:
— Дано не се върнеш! Дано зверовете да те изядат!
Момчето по цял ден беряло гъби, носело ги на мащехата си, а тя ги продавала и прибирала парите за себе си. Но веднъж то се върнало с празна кошница, не могло да намери нито една гъба. Мащехата му, като видяла, че не носи нищо, грабнала една тояга и почнала да го бие. Удряла и викала:
— Защо се връщаш с празна кошница? Казала съм ти без гъби да не се прибираш!
И момчето, какво да прави, побягнало. Бягало, бягало, отишло пак в гората, но колкото и да търсело гъби, не намерило нито една. Тогава си рекло:
— Те са се свършили тук, трябва да ида в по-гъстата гора.

Навлязло то сред вековните буки, но и там нищо не намерило. По едно време съвсем се стъмнило и сирачето решило да се връща. Тръгнало, но не могло да намери никаква пътека. Лутало се, лутало се и започнало да плаче. Когато било съвсем отчаяно, видяло хралупа в едно грамадно дърво. Нали било много уморено, момчето влязло в хралупата и заспало. А това било леговището на една страшна мечка. След малко тя се върнала с мечето си, видяла детето и отворила уста да го излапа. Нейното мече я спряло:
— Чакай, мамо, какво правиш?
— Ще го изям! Що ще в нашата къща? Мечето се помолило:
— Недей го изяжда, мамо! Утре ти като идеш за круши, аз ще си играя с него.

Мечката го послушала и пощадила своя неканен гост. Като се съмнало, отишла да бере круши и оставила момчето и мечето да спят. Първо се събудило мечето и леко побутнало детето. То отворило очи, видяло мечето, уплашило се и хукнало да бяга. Но мечето му извикало:
— Момче, не бой се! Не бягай, че пак ще се изгубиш.
Момчето се спряло, а мечето му рекло:
— Искаш ли да си поиграем?
Момчето отговорило:
— Не смея, страх ме е от моята мащеха. Тя е толкова лоша, че ако научи, че съм си играл, ще ме пребие от бой. Вчера ме изгони и ми каза да не се връщам без гъби. Ти по-добре ми кажи къде да намеря гъби.

Мечето го завело до една полянка и скоро момчето напълнило кошницата си. Върнали се до хралупата и то рекло:
— Благодаря ти! Ама сега като не знам пътя, как ще се прибера?
Мечето му подало едно кълбо.
— Вземи това кълбо. Мама го е изпрела от своята вълна. Като го търкулнеш, то ще се развива, ти върви след него и навивай от твоя край. Така ще стигнеш където искаш.

Момчето благодарило, търкулнало кълбото и тръгнало след него. Вървяло, вървяло и по едно време огладняло. Видяло една круша с узрели плодове. Качило се на дървото и започнало да яде от тях. Но едва било хапнало втората круша и изведнъж пораснало. Станало цял момък. Като си похапнало, слязло от дървото и продължило пътя си. Но точно в това време над него се спуснал един сокол и го клъвнал с клюна си. И щом го клъвнал, соколът веднага се превърнал на разбойник, въоръжен до зъби.
— Защо яде от царската круша? — извикал страшно разбойникът.
Момъкът отвърнал:
— Та откъде да знам, че крушата е царска?
Разбойникът се разлютил и скочил да бие момъка. Ударил му такава плесница, че го залюлял.
— А, такава ли била работата! — ядосал се момъкът. — Чакай да видиш, че и аз мога така!
И му ударил такава плесница, че го залепил за крушата.
Разбойникът се разпищял от болка:
— Олеле, ела да ме отлепиш от дървото!
— Какво ще ми дадеш, ако те отлепя?
— Всичко друго искай, само сабята ми не искай, защото тя е вълшебна и сече дърво и камък. Момъкът отговорил:
— Аз пък точно такава сабя търся.
Разбойникът извадил една буца злато от торбата си и се примолил:
— Остави ми сабята, вземи това злато!
Но юнакът не искал и да чуе.
— Не ти ща златото — рекъл той. — Искам сабята. Ако я даваш, давай я, ако ли не — тръгвам си, а ти остани на крушата.
Разбойникът нямал какво да прави.
— Добре, вземай сабята и по-бързо ме отлепи от дървото, че кожата ми зарасна за него!
Момъкът взел сабята, препасал я на кръста и отлепил разбойника. А той веднага се хвърлил на земята, превърнал се пак на сокол и отлетял в небето.

Юнакът търкулнал отново кълбото и тръгнал след нишката. Вървял, вървял и ожаднял. Дочул, че наблизо шурти изворче. Намерил го и се навел да пие водица. Но едва глътнал няколко глътки и усетил, че косата му пораснала до кръста. Навел се да пие още и усетил голяма сила в себе си. Хванал едно дърво и го изскубнал от корен. И тъкмо да си тръгне, изведнъж върху него се спуснали ято черни орли. И щом го клъвнали, се превърнали на великани. Великаните насочили сабите си срещу него и поискали да го вържат.
Момъкът им извикал:
— Хей, какво съм ви сторил, оставете ме на мира! Великаните отвърнали:
— И още пита! А защо пи вода от царския извор?
— Ами аз не знаех, че е царски този извор — отговорил момъкът.
— Знаеш, не знаеш, ние ще те заведем при царя да му станеш роб! — заканили се великаните.

Момъкът видял, че с добро няма да се разберат, запретнал ръкави и се развъртял. До един ги натръшкал на земята. Сетне им рекъл:
— Хайде, ставайте да се борим!
Ала те се били сраснали със земята и не можели да мръднат. Почнали да се молят:
— Пусни ни, юначе, освободи ни, добро ще ти сторим! Момъкът се почудил:
— Какво добро мога да чакам от великани? Те му рекли:
— Всичко друго искай, само ризата на главатаря ни недей иска. Тя е вълшебна и който я носи, става непобедим.
— Та аз тъкмо такава риза търся. Дайте ми я! Великаните започнали да му предлагат скъпоценни камъни, но той отказал да ги вземе.
— Хайде, ако ще ми давате ризата на главатаря си, давайте я, ако ли не — аз тръгвам и ви оставям така — заканил се момъкът.
Великаните нямали какво да правят и дали ризата. Момъкът я облякъл, подритнал ги и те се отлепили от земята. Като се видели свободни, пак се допрели до земята, превърнали се на черни орли и отлетели.

Юнакът търкулнал кълбото и тръгнал по нишката. Вървял, вървял, изминал цялата гора и стигнал до едно поле. Сред полето видял едно много високо дърво. И нали бил уморен от пътя, полегнал под сянката му и задрямал. Щом се унесъл, върху него се спуснали орляк гарвани. И щом го клъвнали, се превърнали на хора. Без да ги усети, те го овързали с въжета. Помъчили се да го вдигнат и да го качат на един кон, но не успели, защото той бил много тежък. А в това време момъкът кихнал и се събудил. И като се видял вързан, разкъсал въжетата, все едно били конци. Хората наоколо видели това чудо и побягнали уплашени. Но юнакът духнал и ги наемел като с метла. Нападателите увиснали във въздуха, сякаш някой ги бил закачил на пирон. И започнали да се молят:
— Пусни ни, момко, добро ще ти направим!
— А защо ме бяхте вързали? — попитал ги той. Те отговорили:
— Щяхме да те водим при царя да му станеш зет. Искахме да те качим на оня кон, който бяга три часа пред вятъра.
Момъкът казал:
— Вие повисете във въздуха, а аз ще пояздя коня и ще ида да питам царя вярно ли говорите.

Качил се на коня и препуснал. Стигнал при царя и му рекъл:
— Добър ден, царю, търсил си ме за нещо!
— Добър ден, юнако. Ти ли си този, който надви разбойника и великаните?
— Аз съм, царю — отвърнал момъкът. Царят пак попитал:
— Ами какво направи с годежарите, които ти изпратих? Момъкът посочил с ръка:
— Ей ги там, висят във въздуха.
— Брей! — почудил се царят. — Ами аз искам да ми станеш зет! Ти искаш ли?
Юнакът отговорил:
— Искам.
Царят тогава поставил едно условие:
— Но първо трябва да ми донесеш сърцето на триглавия змей, който живее на третата планина.
Момъкът, без да каже нищо, се качил на коня си и полетял към третата планина. Стигнал я, когато започнало да се смрачава. Намерил палата на змея и влязъл вътре. Там го посрещнала една бабичка и му казала веднага да бяга, защото скоро щял да си дойде триглавият змей. Той и отговорил:
— Как ще бягам, та аз съм дошъл да му взема сърцето. Кажи ми къде е силата му!
Бабичката рекла:
— В кръста, сине.

Тъкмо била издумала и палатът затреперал. Змеят се връщал. И като влязъл, изревал страшно и се хвърлил върху момъка. Започнали да се борят. Борили се, борили се, но никой не можел да надвие. Тогава змеят започнал да хитрува.
— Хей, юначе — казал той, — я погледни дали е залязла звездата Вечерница!
Момъкът погледнал нагоре, а змеят това и чакал. Хванал го и го тръшнал на земята. Но юнакът веднага скочил ядосан и като сграбчил здраво змея, вдигнал го и го забил до кръста в земята. Сетне му отрязал трите глави, взел му сърцето и го занесъл на царя.
Като видял царят змейското сърце, уплашил се и изпратил момъка в шестата планина, за да се бие с шестглавия змей.

Юнакът пак се качил на коня и полетял към шестата планина. Като стигнал, видял един сребърен дворец. Влязъл вътре и там го посрещнала една бабичка, от която узнал, че силата на змея е във врата му. В това време змеят се върнал и веднага се хвърлил върху момъка. Започнала люта борба. Земята под тях се тресяла. Борили се, борили се, но никой не можел да надвие. Тогава шестглавият змей започнал да хитрува.
— Юначе — казал той, — я виж дали са залезли звездите Малки деници?
Момъкът пак се излъгал и вдигнал очи нагоре. Змеят го сграбчил и го тръшнал на земята. Но той веднага скочил на крака и като се разлютил, вдигнал змея и го забил в земята чак до врата. После отрязал шестте му глави, взел сърцето му и го занесъл на царя.

Царят, като видял и второто змейско сърце, още повече се уплашил. Искало му се този юнак да загине и затова го изпратил да вземе сърцето и на деветглавия змей, който живеел в деветата планина. Момъкът веднага тръгнал натам с хвъркатия си кон. Когато пристигнал, видял един златен палат. В него го посрещнала една бабичка, която му казала, че силата на змея е в главите му. Тъкмо казала това, целият дворец затреперал, защото змеят си идвал. И като влязъл, той веднага се хвърлил върху момъка. Двамата почнали да се борят и да се бият със сабите си. Били се, били, но никой не надвивал и най-после и този змей взел да хитрува.
— Хей, юначе — казал той, — защо не видиш дали е изгряла голямата звезда Деница?
Момъкът и тоя път погледнал, а змеят това и чакал. Замахнал със сабята си, та да го съсече на две. Да, ама нали момъкът бил облечен с вълшебната великанска риза, сабята на змея се строшила. Тогава юнакът се ядосал и като замахнал със своята сабя, ударил деветте змейови глави и ги отсякъл. Змеят паднал мъртъв на земята. Момъкът взел сърцето му и го занесъл на царя.

Царят, като видял и третото змейско сърце, се уплашил много, но казал:
— Хвала на тебе, момко, ти си голям юнак! Хайде, давам ти три дни да се приготвиш за сватбата!
Момъкът отишъл да се приготви за сватбата, а царят се затворил в една стая, сложил трите змейски сърца в едно блюдо и ги полял с чаша вино. Сърцата мигом оживели и царят ги попитал:
— Какво да правя сега, как да погубя този юнак? Сърцето на триглавия змей рекло:
— Ослепи го!
Сърцето на шестглавия змей рекло:
— Затвори го в тъмница!
Сърцето на деветглавия змей рекло:
— Силата му е в косата. Отрежи я!

Като чул това, царят се зарадвал и повикал момъка. Казал му да иде да освободи неговите годежари, които още висели във въздуха, и после да дойде да го пременят за сватбата.
Момъкът отишъл до голямото дърво в полето, духнал и хората, които висели във въздуха, отново стъпили на земята. След това се върнал и му дали царски дрехи. Облякъл ги той, а царят поискал от него да си отреже косите. Но момъкът не го послушал. Тогава царят го опил с вино и накарал слугите си да му отрежат косите. И веднага след това юнакът изгубил силата си. Злият цар заповядал да му извадят очите и да го хвърлят в тъмница.
А той извикал един много богат принц и му дал дъщеря си за жена. И докато горе царят женел щерката си, долу в тъмницата момъкът оплаквал дните си.

Така изминали три години. Юнакът вече бил забравен. Но през това време косите му пак израсли и той отново станал много силен. Тогава решил да излезе от тъмницата и да се разплати с царя. Хванал двата стълба, на които се крепял дворецът, изкъртил ги и дворецът се срутил и затрупал царя, дъщеря му и мъжа и. Момъкът не пострадал, защото бил с вълшебната великанска риза. Излязъл навън, но нали бил сляп, не знаел кой път да поеме. И тогава се сетил за кълбото, което му дало някога мечето. Търкулнал го и тръгнал по нишката.

Така стигнал до гората. Навлязъл вътре и стигнал мечата хралупа. От нея изскочило мечето, което вече било станало голяма мечка, и взело да ръмжи. Но като видяло кълбото, познало момчето и го попитало какво му се е случило.
Момъкът разказал всичко. Мечката посмукала лапите си, намазала очите му и той тутакси прогледнал. Много се зарадвал и казал:
— Искам да ти се отблагодаря за това, което направи за мен! Ще се оженя за теб!
Мечката отвърнала:
— Как така ще се ожениш за мен? Аз съм мечка и мириша лошо.
Но юнакът отсякъл:
— Каквато и да си, ти ще бъдеш моя жена!
Едва изрекъл тези думи и гората се запревивала, сякаш започвала буря. Мечата хралупа изчезнала и на нейно място се появила голяма и хубава къща. А пред къщата стояла ненагледна хубавица.
Момъкът попитал:
— Коя си ти, девойко? Тя му отговорила:
— Аз съм мечката. Ти поиска да се ожениш за мен и ме освободи от зла магия.
Още същия ден юнакът и девойката се оженили. И си заживели весело и честито в къщата сред гората.