Златното момиче

народна приказка
художник Борис Стоилов


Живели някога мъж и жена. Те си имали една дъщеря и се грижели за нея. Но майката се разболяла от лоша болест и скоро умряла. Детето останало сираче. Баща му не издържал дълго сам и пак се оженил. Новата му жена също имала дъщеря от първото си венчило и я довела със себе си. Но наместо да се грижи за двете деца, тя гледала само своето и не можела да търпи момичето, което заварила. От ден на ден мащехата показвала лошотията си и накрая стигнала дотам, че карала мъжа да изгони родната си щерка. Днес кавга, утре кавга, на човека му причерняло пред очите и се предал. Скроил план да отведе детето в гората и да го изостави там.

Заръчал на жената да омеси една питка.
Мащехата се зарадвала и омесила питка, но от пепел. Сложила я в торбата на мъжа си, а той повел горкото момиче право към най-гъстата гора. Когато се изкачили на един хълм, бащата извадил питката от торбата, търколил я надолу и извикал на детето да я стигне. Момичето хукнало по склона, а бащата се скрил и после се върнал сам у дома.

Детето намерило питката, взело я и се изкачило пак догоре. Започнало да търси баща си, да го вика... Викало и плакало, викало и плакало, скитало се из горските дебри, докато се стъмнило. Добре че наблизо живеела една старица, която чула човешки плач и извикала:
— Какво си, баби, момче или момиче? Ако си момиче, ела при баба, ако си момче — върви си, да те не видя!
— Момиче съм, бабо, момиче — обадило се детето.
— Щом е така, ела при мен в колибата!

Момичето отишло при бабата и тя го прибрала в дома си, нагостила го и го сложила да спи.
На сутринта детето станало рано, разтребило, поръсило с вода и измело и вътре, и на двора. Едва тогава бабата се събудила, измила се и тръгнала да ходи на църква. А тя си въдела вкъщи разни животинки: змии, гущери, жаби — все такива, дето човек не ги обича и бяга от тях. Имало и едно петле. И преди да излезе, заръчала на момичето да им попари трички и да ги нахрани.
— Ама не се страхувай от моите гадинки — рекла старицата, — те не хапят.
Момичето попарило трици с вряла вода, оставило ги да изстинат и нахранило животинките. То имало едно герданче от мъниста, разнизало го и вързало герданче на всяка животинка.

След някое време бабата се върнала от църква. Нейните животинки я посрещнали и започнали да се хвалят:
— Бабо, бабо, кака ни върза герданчета! А старицата им отвръщала:
— И баба ще върже на кака герданче! И баба ще зарадва кака!

Близо до колибата имало една река. Когато се наобядвали, старицата поискала да идат на брега и да поседнат.
— Аз може да заспя — рекла тя, — а ти гледай водата. Като потече червена, няма да ме будиш, като видиш, че посинее, не ме буди, като потече черна, пак не ме буди, но дойде ли жълтата вода — да ме събудиш!

Старицата след малко заспала в скута на момичето, а то гледало все във водата. И ето че реката придошла червена и се изтекла, после придошли сини талази, след тях зелени, а подир тях — черни. Като се оттекла черната вода, потекла жълтата. Тогава момичето събудило старицата. А тя мигом го хванала за косите, потопила го в реката и извикала:
- Дръж, баба, каквото можеш! Дръж, баба, каквото хванеш!

Детето разтворило ръце и хванало това, което му попаднало. Когато бабата го извадила от водата, то видяло, че държи някакво заключено с катинар сандъче. Старата жена му подала едно златно ключе и му казала, че вече трябва да си иде вкъщи. Тя го упътила накъде да върви и се прибрала в колибата си при своите животинки.

златното момичеВървяло, вървяло по пътечката момичето и стигнало до бащиния си дом. Като го видели, баща му и мащехата се смаяли — сега то било цялото златно и греело от хубост повече от слънцето. Детето подало сандъчето и ключето на баща си и той колкото бил радостен, още повече се зарадвал, щом го отворил. То било пълно с жълтици.

Мащехата — и тя уж се радвала, а иначе щяла да се пукне от завист. Търпяла ден-два и накрая накарала мъжа си да заведе и нейната дъщеря в гората, та да стане и тя златна.
— Като искаш, ще я заведа на същото място — обещал той. Тогава завистливата мащеха взела да меси питка от бяло брашно, два пъти пресято. Като я опекла, повила я в кърпа, сложила я в торбата и я подала на мъжа си. Той я взел и повел момичето към същото място в гората.

Щом стигнали хълма, търколил питката надолу и пратил детето да я намери. После се потулил зад дърветата и тръгнал да си ходи. Детето намерило питката, но когато се изкачило на хълма, не видяло там никого. Викало, тичало — никой не се обаждал, нямало и следа от втория му баща. Вече се смрачило и станало страшно. Добре че наблизо била колибата на същата старица и тя чула, че някой навън плаче.
— Какво си, баби? — извикала тя. — Момче или момиче? Ако си момиче, ела при баба, ако си момче — върви си, да те не видя!
— Момиче съм, бабо! — обадило се детето.
— Щом е тъй, ела при мен в колибата!

Момичето влязло, старата жена го приела и го нагостила. Но на сутринта то не станало преди бабата, нито пък си направило труда да разтреби и да помете, както сторило преди това другото момиче.
Старицата нищо не казала, измила се, облякла се и тръгнала пак да ходи на църква. Преди да излезе, поръчала същото и на новата си гостенка — да не се бои от нейните животинки, защото те не хапят, да попари трички и да ги нахрани.

Това момиче не било свикнало с къщната работа, все пак намерило къде са триците, възварило вода и ги попарило. Но не изчакало да изстинат и ги дало горещи на животинките. Те започнали да ядат и си изпогорили устите.

Когато бабата се върнала от църква, животинките я посрещнали и в един глас започнали да се оплакват:
— Бабо, мене кака ме попари! Мене кака ме изгори! А старицата им отвръщала:
— И баба ще попари кака! И баба ще изгори кака!

След като се наобядвали, старицата повела своята гостенка към брега на реката. Като поседнали, тя казала:
— Нещо ми се доспа и смятам да си дремна. А ти трябва да гледаш водата. Като видиш реката да приижда червена, няма да ме будиш, като видиш, че идва зелената вода, не ме буди, дойде ли бялата, пак не ме събуждай, пожълтее ли, няма да ме будиш, но като придойде черната вода, да ме събудиш!
След малко бабата задрямала, а момичето видяло, че реката придошла червена и се изтекла, после потекли зелени талази, а след тях сини, че и бели, а подир тях — жълти. На момичето най-много му харесали тези води и потопило малкото си пръстче в тях и то мигом се позлатило. Но жълтите води се оттекли и дошла черната вода. Тогава момичето събудило бабата, както му била заръчала. А тя веднага го хванала за косите, потопила го в реката и извикала:
— Дръж, баба, каквото можеш! Дръж, баба, каквото хванеш! Дъщерята на лошата жена разтворила ръце и хванала
някакво сандъче, което било здраво заключено. Старицата й подала едно черно ключе и й казала, че трябва вече да си ходи вкъщи. После я упътила и се прибрала в своята колиба.

черното момичеКогато момичето се прибрало, майка му се смаяла от изненада и още малко да падне в несвяст — детето й било станало черно като дявол! Пък то й подало сандъчето и ключето. Когато го отворили, какво да видят — било пълно със змии и гущери!

Злата мащеха се нахвърлила на мъжа си, защото мислела, че не е завел нейното дете на същото място в гората, където преди това е завел своето.
— Ох, жено! — вайкал се той. — Където оставих преди едното момиче, там оставих после и другото, кълна ти се! Пък къде са ходили те, какво са правили и как е станало това чудо — не знам! Колкото ти може да знаеш, толкова и аз!

След този ден мащехата мразела завареничето още повече, но нали то било занесло много пари в дома й, не смеела да го прогони, за да не ги загуби. И така живеела, като поне малко прикривала голямата си омраза.

Минали години и момичетата пораснали, станали моми за женене. Тогава не друг, а царският син пожелал да се ожени за златното момиче, защото нямало на света по-красиво от него. Пристигнали царски годежари и денят на сватбата бил уговорен.

И ето че този ден настъпил. В дома на младоженката дошли царедворци с бляскави каляски, за да я отведат.
И точно тогава злата мащеха решила, че е настъпил нейният час. Тя скрила заварената си дъщеря под едно тежко корито и вместо нея, облякла като булка своята. Забулила черната мома и й заръчала да си показва само малкото пръстче, онова, което била потопила някога в златната вода. Така всички щели да си мислят, че тя е златното момиче.

Тръгнало празничното шествие към двореца и никой не подозирал за измамата на мащехата. Но по едно време един петел, онзи на бабата, пропял край пътя с човешки глас:
— Кукуригу! Златна кака под корито — черна кака в каляска!
Сватбарите се спогледали, почудили се каква е тази работа и пак продължили пътя си. След малко петелът пак пропял:
— Кукуригу! Златна кака под корито — черна кака в каляска се вози!
Сватбарите пак се спогледали и този път повече се почудили, но продължили отново пътя си. Не щеш ли, петелът прехвръкнал на друго дърво и пак пропял същото:
— Кукуригу! Златна кака под корито — черна кака в каляска!
Като чули, че петелът за трети път изрича едни и същи думи, хората от празничното шествие решили за всеки случай да проверят дали не водят в двореца черната девойка. Знаели те, че пее ли така петел, работата не е чиста! И като повдигнали булото на младоженката, видели, че петелът казва истината!

Върнали се сватбарите назад, претърсили двора и намерили златното момиче, скрито под тежкото корито.
Облекли момата за венчавката с булчински дрехи и сякаш слънцето грейнало. Качили я в каляската и препуснали към царския дворец.
И станало това, което трябвало да стане. Трудолюбивото момиче, златното момиче се венчало за царския син и станало принцеса. Най-хубавата и най-добрата!
А черното момиче си останало вкъщи.

0 коментара:

Публикуване на коментар