Лястовичке, от где идваш?

автор Веса Паспалеева
художник В. З. Стоянов

През един априлски ден
птиченце с каскет червен
пяло звучна песенчица,
кацнало на тънка жица.
Лястовица бързокрила
над селцето се извила
и дошла при свойта дружка -
веселата червенушка
и протегнала ръчичка:
- 0, добре дошла, сестричке!
Дълго те очаквах аз,
няма вече студ и мраз...
Ти ни носиш пролетта
върху сините крилца.
Де прекара цяла зима?
Моля ти се, разкажи ми!
Как пътувахте дотук?

- Неща интересни има
да разказвам аз от юг!
Чак от Африка далечна
тръгнах - лястовичката рече,
подир мен пристигат всички
мои братчета, сестрички.
Ние там гнезда не вием,
a пo клоните се крием
на високите дървета
и ловим мухата Цеце.

Там е огнен небосклонът,
в Африка живее слонът.
Той е умен и работен,
на стада живее дружно,
като помпа със хобота той се мие и си служи.
Къпе малкото си слонче,
къса плодове и клонки,
вдига тежести големи,
хрупа вкусните банани,
храни се с трева, смокини
и понякога живее
повече от сто години!
Негърчетата обичат
„Дядо Слон" да го наричат!
Често с тях се заиграва,
носи ги и забавлява...

Беше привечер, когато
нашто бързокрило ято
спря над негърското село
с мънички колиби бели.
С нови, празнични премяни,
с маски, с копия, с пера -
свиха негърски хора!
Думкаха на дървен тъпан
и край буйния огън
цяла нощ играха вън!
Ний литнахме сутринта
над гориста равнина.

Изведнъж от невиделица
чухме страшна гръмотевица.
- Буря ли над нас връхлита?
аз уплашено запитах.
Но водачката ни стара
ми отвърна на часа:
- Туй на джунглите е царят,
аз познавам му гласа!
Дебне жертвата със стръв
злият африкански лъв!
Във леговището скрито
се гощава до насита.
Нощем той на лов отива,
през деня се излежава.
С рожбичките си игриви
весело се забавлява.
Подир малко ний видяхме,
както над леса летяхме,
лъва, гордата лъвица
с мъничките си дечица!

Нашта опитна водачка
ни поведе пак на север
над безкрайни храсталаци,
океани от листа...
Тук пасяха на стада
бързоноги антилопи.
палеха лъчите топли.
Дългошиите жирафи
често се оглеждат плахо,
цвилят пъстрокожи зебри,
леопард в степта ги дебне!
Лаят дивите хиени,
тичат зли и настървени
подир лъвовете гладни,
чакат мърша да им падне.
А под храстите грамадни,
винаги сънлив и строг,
дреме чичо Носорог!

Вече доста изморени,
полетяхме над зелени,
гъсти палмови гори
със банани и фурми.
По високите дървета
веселите шимпанзета
като смели акробати
се люлеят по стеблата!
Лакомите павиани
хрупкат сладките банани,
а косматата горила
тук крещи със чудна сила...
Със дървета се замеря,
много трудно се катери.
Тя е едра и голяма -
тежи двеста килограма!
Морски котки и мандрили
срещнахме във изобилие.
Скачат, бият се, хитруват,
гонят птиченцата с яд -
в тъмната гора лудува
целият маймунски свят!

Хиляди отровни змии
по дърветата се крият,
здраво жертвата увиват,
стягат я и я убиват.
Очиларката се счита
най-опасната от всички.
Тя спокойно се припича
в пясъците, под скалите,
ала щом е раздразнена,
съска силно и втренчено
спуща се с голяма сила
и главата си издува
като истинско ветрило.
Негрите в уплаха бягат.
лъкове, стрели обтягат,
а изкусните факири,
малка свирка щом засвирят,
нa часа я укротяват
и с ръцете я улавят!
Зеленикавата мамба
под листата се е свила
и стотици скорпиони
хапят със отровни жила!
А по палмовите клони,
с пъстри, хубави пера.
папагалите крещят!

Ето и реката Нил -
нашироко се разлива.
В пясъците крокодил
се изтягаше сънливо.
Други само над водата
си подаваха главата.
Като пънове грамадни
те се носят неподвижно.
Лодка ли край тях приближи,
вдигат тежката опашка,
жертвата ударят страшно!
Щом животните отидат
привечер на водопой,
крокодилът с изненада
най-жестоко ги напада
и тогава с вик и вой
се завързва кървав бой!
Край реката на купчини
кряскат розови фламинги
и десетки пеликани
с риба лакомо се хранят.
А край близкото дърво,
сякаш е дошъл на плажа,
тромавият речен кон
всички наблюдава важно!

Вече облаците сини
едва порехме с крила.
Над безкрайната пустиня
беше пек, горещина!
Тук египтяните стари,
най-прочутите зидари,
гробници са построили -
каменните пирамиди.
Как бих искала, сестричке.
ти отнейде да ги видиш!
Покрай пясъчните дюни
дълго още ний летяхме,
дишахме едвам, едвам...
Сфинкс величествен видяхме
от скала издялан там!
Туй е паметник старинен,
божество на някой храм -
със глава човешка, силна
и с тело на лъв голям!
Брулеше ни силен вятър
и пречупваше крилата ни.
Над горещата пустиня
някои от нас загинаха...

Ето и керван камили
крачи със последни сили.
Издръжливите животни,
най-послушни и работни,
носят тежкия товар
сред пустинен, огнен жар.
И за щраусите даже
мога аз да ти разкажа:
тези чудновати птици
извънредно бързо тичат.
но не могат да летят.
Те са глупави, страхливи;
от яйцата им грамадни
правят съдове красиви.
Лакоми и вечно гладни,
гълтат де какво им падне!

Свърши дългата пустиня!
Радостта ни няма край...
Ето и морето синьо!
От брега ни лъхна хлад,
ей пристанищния град!
Параходите червени
тук на котва бяха спрени,
чуваха се отдалече
параходните сирени.
Знамената разноцветни
се развяваха приветно.
Вечер чудно свети фарът,
непрестанно се товарят
и пристигат нови стоки.
Кацнахме да си починем
ний на мачтите високи,
поздравиха ни с усмивка
тук моряци синеоки!
Отпочинахме добре,
похвърчахме над града
и се вдигнахме на път
пак над синьото море!

Избеднъж ни лъхна свежа
и позната хладина.
Ето върховете снежни,
ето Рила планина!
Поздравихме Мусала,
в пазвите си тя е скрила
малки, бистри езера!
Ето Искъра, Марица,
свети Дунава разлян,
връх Свети Никола, Шипка
и хайдушкия Балкан...
Ширнахме крилца на воля
през планинските селца,
срещнахме в полето долу
много радостни деца.

Ето ме сега, сестричке,
пак във родното селце!
Чака ме само-самичко
старото ми гнездице.
Волно край брега летяхме.
толкова доволни бяхме!
Малък остров сред морето
отдалече ний видяхме:
с мънички къщурки сини,
със разцъфнали градини.
Вън играеха дечица,
махаха ни със ръчица.
В заливчето параходи
шареха насам-натам,
движеха се платноходки
и рибарски бели лодки.
Всичко тук за нашто ято
беше ново, непознато!
Шум, навалица, гъмжило -
пъстър, непознат народ,
към брега се приближава
океански параход!
Ний и тука без покана
спряхме малко да починем.
Недалече, зад Балкана,
беше нашата родина!

Лястовичката направи
два-три кръга над къщята
и със радост се отправи
към гнездото под стрехата.
Чурулик нададе весел,
бърже сламчици донесе,
поизмаза го с калчица,
а след някоя седмица
с тъничките си гласчета
зачурликаха дечица:
със очички ококорени,
вечно с човчици разтворени.
Лястовичката грижливо
със крилцата ги завива,
носи им с уста водица,
лови им сама мушици,
червейчета им намира,
труди се за тях неспирно!

Всяка стряха е честита,
гнездице къде е свито,
че стопаните до есен
слушат радостната песен...
Чурлик! Чурлик! Чурлик!
Каква е тази радост?
Какъв е този вик?
Защо ли чичо Щъркел
така доволно трака?
Я вижте на чардака:
протегнали ръчички,
дечицата следят
как мъничките птички
се учат да летят.
Чурлик! Чурлик! Чурлик!
Към покривчето близко
разперят те крилцата.
а после ниско, ниско
подхвръкват над земята!
През двора, през стобора
до покривчето чак!
Минутка щом починат,
отново почват пак!
Чурлик! Чурлик! Чурлик!
През слънчевото лято
те ще пораснат тук
и щом листата капнат,
ще отлетят към юг!

1 коментара:

Hristina Andonova каза...

много интересно и увлекателно стихотворение

Публикуване на коментар